Как трябва да се управлява миграцията?

Бележката на един от съветниците на американския президент не може да бъде по-ясна: имиграцията, написа сътрудникът, е „ безпечеливш въпрос “. Друг консултант споделя тъмно: „ Нищо друго с изключение на Берлинската стена “ не може да държи „ незаконните “ на открито. „ Добри Господи “, отбелязва президентът, до момента в който полемиката на среща още веднъж се обръща към този бодлив въпрос. „ Вече се върнахме към имиграцията! “ 

Може да си визиите, че тези цитати хвърлят светлина върху мисленето на вътрешния кръг на президента Джо Байдън по този най-деликатен въпрос преди изборите през ноември. Те също по този начин се четат като навреме ехтене от алтернативите, в случай че не и от неуспехите на доста политици в Европейски Съюз, където предишния уикенд антиимигрантските партии набъбнаха на изборите за Европейски парламент.

Всъщност цитатите не са модерни. По-скоро те датират от времето, когато Роналд Рейгън беше президент през 80-те години. Но те биха могли да дойдат от всеки Белия дом през идващите години, защото те капсулират четири десетилетия на объркано, от време на време настойчиво, само че също по този начин комплицирано взимане на решения във Вашингтон по отношение на имиграцията и неговата южна граница от 1900 благи. 

В основата на този спор стои огромен въпрос: по какъв начин държавното управление на една богата демократична народна власт би трябвало да балансира своите морални и правни отговорности към търсещите леговище и вярата си в икономическите изгоди от имиграцията с вътрешния политически напън над сигурността и лимитираните запаси?

Всичко това е плодородна почва за издателите. Множество нови книги имплицитно поемат несигурния метод на доста западни политици за това по какъв начин да ръководят своите граници във време, когато десните ускоряват публичното безпокойствие по въпроса.

Имиграцията от ден на ден засенчва политиката в Европа от 2015-16 година, когато 2,3 милиона души пристигнаха в Европейски Съюз, основно бягайки от гражданската война в Сирия. През цялото време европейските политици станаха по-твърдолинейни, пробвайки се от ден на ден да трансферират своите отговорности за търсещите леговище в страни като Тунис, Египет и Турция, и съвсем се отхвърлят от интернационалните си отговорности, до момента в който се стремят да компенсират сирената на популистите.

Голдин се стреми да поддържа обичайния демократичен мотив, че приемането на имигранти не е просто хуманна, само че и добра стопанска система

И въпреки всичко популистките и крайнодесните партии се показаха по-добре от всеки път на изборите за Европейски парламент, като Националното заседание на Марин льо Пен завоюва 31,4 % от френските гласове. Сред техните причини беше, че континентът би трябвало да затегне политиките за понижаване на броя на имигрантите, без значение дали са стопански мигранти или търсещи леговище. Отчасти техният триумф отразява хващането им за легенди, само че те също по този начин се възползваха от необятно публикуваното разбиране, че естеблишмънтът не се е изравнил с по-широкото население по отношение на мащаба на броя на мигрантите и произлизащия от това напън върху публичните услуги.

Има сходна история във Англия, където дебатът за имиграцията, който повлия на вота през 2016 година за овакантяване на Европейски Съюз, още веднъж кипи преди общите избори, които ще се проведат на 4 юли. Последователните държавни управления заобикалят публичната угриженост над въпроса и не съумяха да го възнамеряват, да кажем, построят още доста нови домове и разширят превоза. Междувременно числата нарастват, като чистата миграция е 764 000 през 2022 година и 685 000 през 2023 година, утрояване от последните избори през 2019 година и противоположното на това, което дадоха обещание ръководещите консерватори.

Това също е различие проблем преди президентските избори в Съединени американски щати. Миналата седмица, за отвращение на левицата на своята партия, Байдън подписа една от най-строгите изпълнителни заповеди за имиграцията, издавани в миналото от демократ, което разрешава на управляващите теоретично да понижат броя на търсещите леговище. Твърди се, че е трябвало да „ получи надзор “ върху американско-мексиканската граница, само че в реалност е било по-перформативно, с цел да се опълчи на неговия противник Доналд Тръмп, който нагнетява казуса в опита си да си върне Белия дом.

Ако някой е в добра позиция да поеме агонизиращата история на южната граница на Америка, това е Джонатан Блицър, публицист за New Yorker, който е прекарал по-голямата част от десетилетие в репортажи оттова. Цитатите от Белия дом на Рейгън са измежду многото диамантени детайлности във „ Всеки, който си отиде, е тук “, обширната история на Блицър за филантропичните рецесии на границата сред Съединени американски щати и Мексико и за политиката на имиграцията във Вашингтон.

Неговият фокус е тежката връзка сред Съединени американски щати и по този начин наречения Северен триъгълник на Централна Америка – Ел Салвадор, Хондурас и Гватемала – източникът на доста от тези, които през последните години минават през Мексико към Съединени американски щати. Това, което може да бъде комплицирана история, е зашеметяваща епопея, изплетена към живота на четирима души, търсещи леговище от ескадроните на гибелта и убийствените банди, които по друго време преобладаваха в родните им земи.

Въпреки че от време на време това имплицитно е обвиняване против от време на време краткосрочността и цинизма на външната политика, сигурността и имиграционната политика на Вашингтон, това е по-скоро романистичен роман, в сравнение с етюд, и неговата история е прелестно разказана. И четиримата герои, чийто живот той е наблюдавал в продължение на доста години, остават в съзнанието на читателя. 

Историята на Хуан Ромагоза, доктор от Салвадор, който става очевидец на изтезанието на ранен деятел от държавен ескадрон на гибелта отдолу под леглото в болнично поделение през 1980 година, преди да би трябвало да избяга, вплита описа. След невъобразими премеждия и загуби, десетилетия по-късно той се пробва да изправи под отговорност причинителите на толкоз доста жестокости. След това има майка от Хондурас, която е отделена от децата си на границата, жертва на жестока смяна в политиката при администрацията на Тръмп.

Свързването на тези истории са изменящите се течения на връзките на Америка с района, не на последно място последствията от доктрината на Съединени американски щати от Студената война за поддръжка на десни потребителски режими като фигури на шахматна дъска.

Джейсън де Леон, професор по антропология, употребява сходен вълнуващ метод във „ Войници и крале “. Неговият фокус обаче не са мигрантите, а хората, постоянно демонизирани в тази история: „ койотите “, както са известни контрабандистите, които улесняват пътуването на мигрантите през границата.

Това е неизмеримо — и самоуверено — проучване. Неговите герои са младежи, които по някакъв метод са избягали от анархията, обхванала Хондурас през последните години, и са се озовали в Мексико, работейки с бандите, които преобладават в търговията с контрабанда на хора. Книгата не е за политика, нито за политика. По-скоро става дума за хора и хора, които нормално се възприемат като най-низшите хора, само че които в ръцете на Де Леон стават хора.

Спечелването на тяхното доверие е удивително — както и разказът му за живота и гибелта на един от тях, „ Чино “, чиято история минава през книгата. Той и неговите събратя койоти живеят в ужасяващ свят на намушквания, стрелби и двойни закононарушения. Често те се случват на покривите на вагоните на „ La Bestia “, товарния трен, който е главен канал за мигранти през Мексико. „ На пистите за 500 $ можете да убиете някого като копеле “, споделя един от субектите на създателя. „ Това е цена, която идва с гаранция. Но хората ще го създадат за доста по-малко. “

Понякога описанието за хвърчене на стената е съвсем отвратително. Самият създател слага под подозрение личната си нравственос и се тормози от напрежението, който демонстрира. Но тези истории оказват помощ да се изясни за какво залогът на администрацията на Байдън да работи с Мексико за понижаване на числата, пресичащи голямото му пространство, се провали и евентуално постоянно щеше да се проваля.

Едва най-после антропологът си разрешава малко обвиняване против загрижеността на Запада да гледа на миграцията като на въпрос на сигурност: „ Където има гранични стени, разделящи имащите и нямащите, постоянно ще намерите обезверени хора и предприемчиви контрабандисти, проправящи си път над, под и през тези барикади непременно. “

Загадката за Америка е, че нейната южна граница е толкоз дълга, че даже едно държавно управление да има волята, няма ефикасен метод да я затвори. И по този начин или другояче, даже да има стена, хората са толкоз обезверени да стигнат до Съединени американски щати, че е съвсем невероятно да я създадат непревземаема. Но това, несъмнено, не прави избора на политика по-лесен.

Във Англия държавното управление се опита да концентрира вниманието върху релативно дребния брой търсещи леговище, които се пробват да прекосят Ламанша с дребни лодки, в сравнение с надалеч по-големият брой законни мигранти. Отвъд планини, земя и море, къси записки на афганистанец, който едвам не се удави в дребна лодка в източното Средиземноморие, е навреме увещание за невероятните опасности, които търсещите леговище толкоз постоянно би трябвало да поемат. 

Авторът, който употребява псевдоним Арман Азади, с цел да отбрани фамилията си в Афганистан, има вдъхновяваща житейска история. След като бяга от талибаните, той идва в Англия, откакто се е завързал под камион за последния сектор от пътуването, без пари и некултурен. В последна сметка той работи за Организация на обединените нации, с цел да оказва помощ на бежанците. Почти в края на описа си той цитира британско-кенийския стихотворец Уорсан Шайър, който написа: „ Никой не напуща дома си, в случай че домът не е устата на акула. “

След тези три книги читателят може да е покрай отчаянието. Ако е по този начин, най-кратката история на миграцията от Иън Голдин, професор по глобализация в Оксфордския университет, е идеалното допълнение. В 272 отчетливи страници главен текст, пъстър с графики, той преглежда историята, следствията и опциите на миграцията. Той също пресича политическата изразителност, с цел да прегледа обстоятелствата, пробвайки се да поддържа обичайния демократичен мотив, че приемането на имигранти е освен хуманно, само че и положително икономическо отношение.  

Сред многото му потребни точки с данни има числа, които допускат, че поради повишаването на международното население, процентният дял на хората в придвижване съвсем не се е трансформирал през годините. Той също по този начин акцентира, че съгласно междуправителствената организация на Организацията за икономическо сътрудничество и раз, поради намаляващата раждаемост в Европа, Европейски Съюз ще има потребност от 50 милиона мигранти през идващите 25 години, с цел да стабилизира популацията си. В последна сметка демографията може да промени методите и на други места, в това число Япония, където имиграцията обичайно е релативно лимитирана.

Нагласите, има вяра Голдин, могат да се трансформират. Насърчително той показва Румъния, страна, която след комунизма се отнасяше внимателно към външни хора, само че в този момент приветства имигрантите, с цел да компенсира дефицита, породен от броя на румънците, работещи в Западна Европа. За страдание обаче, както писа съветникът на Рейгън преди всички тези години, политически сега имиграцията е „ безпечеливш въпрос “.

Всеки, който си отиде, е тук: Съединените щати, Централна Америка и основаването на рецесия от Джонатан Блицер Пикадор £22/Penguin Press $32, 522 страници

Войници и крале: Оцеляване и вяра в света на контрабандата на хора от Джейсън Де Леон Викинг £28,99/$32, 400 страници

През планини, земя и Море: Изключителното странствуване на едно момче от Арман Азади Трапез £22, 224 страници

Най-кратката история на миграцията от Иън Голдин Old Street Publishing £14,99, 272 страници

Алек Ръсел е задграничен редактор на FT

Присъединете се към нашата онлайн група за книги във Фейсбук на и се абонирайте за нашия подкаст, където и да слушате